Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.12.2013 18:40 - Песента на хризантемите
Автор: taniadacheva Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1958 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 23.02.2015 19:33


 В дaлечни земи, възпитано облечени с полите на планините, чиито върхове допирали гърлото на слънцето. В тези земи, където орлите целували малките деца, а техните бащи тичали, сякаш са летящи орли. В тези земи, където се раждали смелостта и доблестта, се родила и красотата.-   Девойката била с коси, толкова дълги и буйни, та способни да вържат 300 войника. С устни, направени от целувката на меда с маслото. С вежди, извити като крила на птица. И с очи... очите били най-важното. Очите й били отрицание на всичко друго синьо на света. И в синевата им се криели форми на хризантеми. Сякаш всяко нейно око било стъкелница за по една синя хризантема. Хризантема нарекли и девойката.
Тя, нежното синьо цвете, желаела да спре толкова много мечове. Биели се войници от длъж и от шир за да спечелят нея и красотата й. Идвали от далечни царства, за да се изпратят взаимно в още по-далечното царство. На смъртта. Косите й можели да вържат само 300 войника, а те прииждали с хиляди.
В една битка, в която дори недрата на земята пеели бойни маршове... В която самите хълмове започнали да се блъскат един с друг, а къщите от селата, уплашени сривали основите си и бягали... Когато дори Хризантема не можела да направи нищо. Когато всички измирали с хиляди, а най- жестоките оцелявали и някой от тях щял да й стане съпруг. Тогава се появил един момък. Той приспивал с удар на меча си и с песни хората по време на битката. Бил се храбро но не искал да убива хората. И докато се сражавал , държейки по един меч в двете си ръце, един на левия си крак (с десният стоял на земята) и един в устата си, хвърлил във въздуха мечa от дясната си ръка, през това време откъснал една синя хризантема и на Хризантема я закичил в косите й, след което успял да хване меча си от въздуха. Битката продължавала докато той най накрая не окичил хризантеми по целите й коси, дълги и гъсти дотам, че да вържат 300 войника. Каде приспани от песента, каде от удар с тъпото на меча по главата си, всички бойци били заспали и под звуците на хъркането им нашият юнак се представил пред любовта на живота си.
-Как се казваш, момко?- попитала Хризантема
-Безименния.  -    Отговорил той и отлетял като орел от ливадата с девойката.
И така на всяка следваща битка, Безименния се появявал , и помагал на девойката. Премествал, междувременно, всички хризантеми от ливадата там кадето й е мястото- в косата на момата. Докато един ден не започнали да растат вътре в самата й коса. Да се смесват с нея. Да я правят още по-чудна. В този ден за първи път момъкът махнал шлема от лицето си. За първи път не избягал след битката. За първи път, след запознанството им, проговорил.

        - Баща ми ме е кръстил Безименния. Казва, когато порастна, трябвало сам да измисля името си. Трябвало да видя в сърцето си, и то ще ми каже какво е името ми. Днес вече знам какво е, мила девойко. Името ми е Твой.-
Хризантемите били част от нейната коса както той бил част от сърцето й. Двамата вдигнали сватба. Започнали да танцуват по врръхчетата на листатта на хризантемите. Толкова бързо танцували, че не смачкали нито една.
Историята на тяхната любов се разнесла на длъж и на шир. Тя предизвиквала възхищение, а където има възхищение, се появява и завист. Където има завист се появява и разрушение. Вдигнали се юнаци от всички страни по света, да дойдат и да отвлекат  Хризантема. А да я откъснат от родния дом с нейния принц, означавало да я откъснат като цвете от корена й. Нямало да издържи дълго.
Те идвали , а земята пеела отново своята бойна песен. Изкоренявали къщите с голи ръце. Усещането за сила- ето за това се биели. Трофеят (девойката) бил само за да не си го признаят. Минали през поляната от сватбата на двамата млади, и започнали да мачкат хризантемите, да ги разсичат с мечове. Да ги разсичат с викове. Защото викали толкова силно, че викът им разсичал дори дърветата. Приближили се до Хризантема. Но не...Безименният нямало да позволи да отсекат и нея от корена й. Започнал да се бие не с четири меча- един в лявата ръка, един в  дясната ръка, един в левия крак и един в устата. А сложил и в десния си крак меч, като любовта му дала сила да полети. По време на тази битка нямало приспивна песен. - Момъкът приспивал злодеите за вечни времена. Те били така много, че нямало друг изход дори в косите на любимата му, които връзвали вече 400 войници. Храбро се биел, като плискал с кръв дори дрехата на слънцето. От време на време, както преди, хвърлял на високо меча си и през това време поднасял на девойката цветя...но този път не хризантема, а друго цвете- главата на някой войник, набучена на меча му. Спечелили битката, но поляната била неузнаваема с тези „цветя” по нея, заместили хризантемите.
Победата над злите хора с кървави очи, за юнака означавала, че и той е влязъл с тях в кървавото езеро. Да, той вече бил нагазил цял в тяхното кърваво езеро, пълнещо главите им, вдишвано от ноздрите им, излизащо на пръски в погледа им. И излизането от това езеро било безсмислено, защото така и така вече бил мокър. Затова, той продължил да плува в кръвта. Продължил да се бие. Като започнал да завоюва територии. Царства и господарства. Половината свят завоювал. И дори започнал да се катери към слънцето. През кървавите завеси пред своите очи не забелязвал нещо в тези на жена му, която го придружавала. Всеки път, в който косите й връзвали трупове, хризантемите в очите й помалко овяхвали, а очите й ставали малко по-кафяви. С нищо друго не изразявала безграничната си мъка от това, в което той се бил превърнал. Той виждал целият свят в червено. Червените страшни бронирани армии. Червените дървета. Червеното слънце, което всеки ден биело като огнен гонг. Но сред червената поляна, на която се разигравала поредната битка, той видял нещо синьо- бунче хризантеми, опръскани с кръв, полу-червени, но и полу-сини. Както едно време очите на съпругата му. Да, това синьо петно било оцеляло от първото кръвопролитие на тази поляна. Разсеял се юнакът, и точно тогава още едно червено петно паднало върху хризантемите. Той в началото не осъзнавал, но после разбрал- червеното петно било    
НЕГОВАТА КРЪВ !
Скоро той самият паднал върху бунчето с цветя.
Принцесата се завързала с косите си за него. Не искала да я одвеждат. Да скъсат сърцето й от това, което е било нейният живот. Да скъсат сърцето й от любимия й. Нейните сълзи падали върху раната му. Върху хризантемите. С чистотата си, тези сълзи ги направили отново сини. С дни и нощи Хризантема седяла вързана за своя корен. За своя умиращ любим. Докато любовта й , а не неговата жестокост, накарала армията да се разотиде. Любовта й обаче,не можела да го съживи. Със сълзите й си отивало и синьото в очите й и те ставали все по-кафяви. От мъка самите й очи изтичали. Щом цветът в тях се загубел, тя щяла да умре. Тогава момъкът осъзнал какво е направил – от желание да има повече, бе забравил какво има. От желание да демонстрира щастието си с момичето, бе забравил какво щастие е самото момиче. От желание да има блясъкът на слънцето, бе забравил, че блясъкът идва от топлината. От любовта им. А тя бе толкова вечна, че щеше да ги направи преходни. И двамата щяха да умрат един по друг. Той не искаше да умира. Защото не искаше да я оставя. Промълви го с последния си дъх на хризантемите, заклещени между устните му. ..
   ...Тогава хризантемите се смилили над момъка и девойката и проговорили с човешки глас.
-Спомняш ли си онази песен, момко? Приспивната песен, която пееше за да защитиш любимата си, преди да започнеш, уж за да я защитаваш, да убиваш наистина ? Запей я отново...-
И момъкът запял ...
 - Ти ще БЪДЕШ тази песен! - продължили цветята- Ще бъдеш жив, докато тя, докато Хризантема, те пее. Колкото време има нужда от теб, толкова време ще те пее. Така тя ще има своята цел в живота. И няма да те губи.
И момъкът издъхнал...
...като последният му дъх бил в устните на Хризантема и й вдъхнал песента. Тя започнала да пее тази приспивна песен, и очите й отново станали сини от надеждата. От любовта. Тя не умряла. Ден и нощ пеела своята песен. Ту на облаците, ту на звездите. Слагала песента да спи, сервирала й вечеря, готвела й. Пеейки я, танцувала по поляната с хризантеми, толкова лека и бърза, че не докосвала дори листчетата им. А момъкът живеел в нотите, във въздухът, който е обгърнал момичето, и бил най-щастливия от тази прегръдка. Всеки ден минавал под формта на същите тези тонове, и карал листенцата на хризантемите в косите й, съвсем леко да пърхат като мъничките птичета в душата й.
Хризантема нито ядяла, нито спяла, обаче, за да не престане  нито веднъж да пее песента, която е нейният любим. Постоянно имала нужда от него. Затова започнала да слабее. А очите й отново зашпочнали да покафеняват. Да увяхват. Като нея самата. Неяденето и неспането започнало да изпива силата й. Постоянното пеене деряло гласните й струни и от време на време хризантемите в косите й почервенявали от кръвта, която плюела. Но дори кървава, тя продължавала своята песен.
Тогава хризантемите казали на момъка в песента:
-Тя ще умре . Трябва да спре да пее ако искаш да живее.
-Но тогава аз ще умра- казал той. – За миг спре ли да пее, значи няма нужда от мен, и аз ще изчезна завинаги от песента. А и тя каза, че ще умре, ако не ме спаси.
- Тя умира, глупако, защото те спасява! Заради теб умира !
-Но аз, аз съм жив не егоистично, просто да съм жив, жив съм за да я спася!
-Жалкото е, че търсим доброто не за да ни промени, а като извинение да си останем същите.
-Аз, искате да кажете, използвам това, че съм жив за благородна цел, просто за да остана жив?
-И използваше това, че воюваш за благородна цел (момичето), просто за да задоволиш глада си да воюваш. Ние сме такива, каквито сме, а такива, каквито си намираме оправдание да сме. Ти не си се променял към зло и тогава, и сега. Просто си намерил начин да оправдаеш злото си пред себе си, и затова да го изявиш. Доброто ти е само оправдание да бъдеш зъл...
 Но момъкът изведнъж замлъкнал. Приключул разговора. Решил принцесата да залинява в името на това той да живее. И да продължава да пее песента, уж „за нейно добро”.
- Добре! -  неочаквано продължил разговора - Измислих план! Вие,хризантеми, ще се появите пред очите й внезапно. Ще я разсеете с неземната си красота. Само за миг. Тогава тя, само за миг, от изненадата, ще спре да пее. И тогава аз ще умра. А тя ще живее... Тогава вие запейте нейната песен, не моята. За да оздравее ТЯ. За да вдъхнете НА НЕЯ от силите на синевата си !
Да, излъгали сме се. Паузата преди малко не е била от егоизъм. В нея той е решил да жертва живота си , за да може синьото на очите на неговата любима, никога да не повехне до кафяво.
Когато ставало въпрос за него, можел да е всякакъв. Но когато става въпрос за нейното добро, той дори не се замислял какъв е- добър, лош, жив, нямало значение. Той мислил за нея. И в това било доброто. Той се разнесъл в последните тонове от живота си и въздухът около нея така силно я обгърнал, че тя паднала на земята. Точно на няколко сантиметра от хризантемите. С очи право към тях. За секунда само била запленена от тяхната красота. За секунда само прекъснала песента. И той издъхнал ...
... Но не съвсем. Как така мъртвец може да усеща тялото си?....Да усеща гъдела на няколко хризантеми? Да усеща ръцете си, които са прегърнали любимата му. Да усеща очите й, в които синьото се налива за секунди. Да ги усеща да го гледат? Да...хризантемите го бяха възкресили точно защото бил готов да умре за любимата си.
Двамата живели дълги години заедно. И всяка сутрин, танцувайки по цветчетата на своите любими сини цветя, без да ги докосват, пеели същата песен. Косите им побелявали. Но в тях все още имало от тези свежи сини хризантеми, чиито градинар бил не друг, а слънцето.
По време на сетният си час, в който той умирал от старост, а тя го обгърнала с белите си коси и отново , като в онази съдбовна битка, ги завързала за него като корени.. Тогава животите им се върнали в земята. През косите й. Косите, които наистина станали корени. Корени на хризантеми.
И докато това ставало, цветята им разкрили тайната, която го съживила в онзи момент, когато очаквал да умре със спирането на песента му. Те били запели песента на любимата му, за да оздравее тя, но тази песен била тъй близка до неговата песен, както сърцата им били тъй близки. Тъй близки били песните, че се слели в една. Като животите им. Те се допълвали една друга. Като животите им. И не можели да съществуват една без друга. Като животите им...

 ... Така, преди много години, била измислена песента на два гласа...
Ако се разходжиш в гората и видиш бунче сини хризантеми, преплетени една в друга, заслушай се- може още да я пеят... 
image




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. madmaxx - Нямам думи... :)
23.12.2013 22:56
Не се сещам за по-хубава приказка, която да съм чел. :) Много пеещи, сини хризантеми ти пожелавам. :) (hug)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: taniadacheva
Категория: Поезия
Прочетен: 636710
Постинги: 270
Коментари: 504
Гласове: 2547
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031