-Мила, отвори ми!
-Кой ме търси?
-Излез да ти честитя новата година.
Тя изтича по пантофки до входната врата на жилището, което скоро бе наела по празниците.
-Как така си се излъгал, нали с тебе приключихме,
трябваше на друго място да идеш, да честитиш?!
-Дойдох и да поговорим за това, за което ми намекваш.
По лицето на Златан премина сянка, която Ева не видя. Стана и болно и мъчно, много тежко. За миг се върна във времето, когато той буквално я заряза, заряза и детето си. Второто тя не можеше да му прости. Знаеше че човек когато обича приема другият такъв какъвто е, без уговорки, особено пък ако се е обвързал и с дете. Но нямаха брак, бяха от съвременните двойки, които неговите родители не понасяха, не понасяха и нейните недостатъци без да виждат тези на сина си. Но минало, отминало. Защо ли се е върнал, за да ме унижи пак, защо не си потърси захвърленото си дете, а е дошъл пак да я наранява, навярно?! Всичкото това мина през главата и като на кинолента, и се опита да затвори вратата. Не искаше да вижда този човек. Мина времето, когато го искаше, но той послуша майка си, парите. Искаше да си живее живота с приятелите си, с компании, с парите на родителите си пък и други мръсни пари. Тя тогава беше много зле, едва не умря, за да го дари с дъщеря, но той се отметна. Боклук. Пълен боклук. Защо сега мърси и прага на дома и?
-Няма какво да си кажем. Връщане назад няма, ти продаде детето ни. Предаде мене, накратко казано заради кефа си .
-Аз се промених, мама и татко вече ги няма, не мога да го понеса, сам съм. Имам приятели, приятелки, но вече не ме радва това. Сестра ми си има семейство, живот.
-Аааа…такава ли била работата!
-Няма ги мамчето и татенцето да дават парички. Да не мислиш, че ще продадеш и мене, както продаде детето си на осиновители при живи майка и баща?! Нали не искаш ангажименти, не ти се плащаше издръжка. Съзнаваш ли какъв боклук си? Дори да си по здрав от мен, ти си с изгнил, прогнил,перверзен мозък! Виж се на колко години си, какъв си разсипан, сринат. Животът ти отмъщава и още какво те чака ще видиш,но не търси мене като удавник бряг. Няма да стане, ти нямаш сърце, топка лой има в гърдите ти.
-Ти си жестока, не прощаваш, лоша си!
-Махай се от очите ми, не ми припомняй, не ми напомняй, че на този свят има все още такива същества, като тебе наречени човеци.
-Искам си детето, искам оня Златан, който си мислех че си. Мина време, ти ме лиши от нормален живот, от детето ми, ти си повече от животно. Махай се, какво правиш тук, кого търсиш?! Ще извикам полиция!
-И още викаш полиция, а? Ясно че пак не си се излекувала, но вече мога и такава да те приема.
-А детето, детето бе,негодяй такъв?!
Ева не сдържа сълзите си и тръшна вратата. Дълго време звънецът не спря да звъни, но Ева не беше в състояние да погледне в очите този мъж. Дали пък бе наистина мъж? За миг и мина тази мисъл през главата. Какво като има дете от него. Той все за приятелите си говореше и ги търсеше, на първа линия винаги те са били. Майка му също. Но не искаше да се напряга повече. Изпи си поредното хапче и се отпусна на леглото. Хапчетата до които стигна от многото лъжи на многото мъже и „приятелки“. И лекарите. Тези които трябваше да и помогнат, но просто не можеха. От некадърност ли, от алчност за пари ли, каквито тя и родителите и нямаха. Сега я кара някак си дълго време, като отшелничка, като прокажена сред хората, които просто я избягват. На това се надяваше стигнал дъното в живота си Златан. Тя като резервна гума, за да му тръгне „колата“-така се почувства. И така не усети как заспа. Понесе се на крилете на птица, която винаги сравняваше с майка си. Навярно майка и там лети свободна сред ангелите в небето. Тя не намери покой тук на Земята и Ева също имаше вина затова. Тя съкрати на майка си дните . Вън вятърът фучеше, а Ева вече спеше. Спеше като малко дете загубило не играчките си, а най милите си. Свита на кълбо, обляна в сълзи. Търсеше в сънищата си птицата, не Господ. На него вече не вярваше след смъртта на майка си. Не искаше да чува за него. Скочи в съня си. Телефонът звънеше. Пак ли?! И сама си отговори . Няма да вдигна. Наложи се да изключи телефона. Квартирата и беше нова с уютна спалня и кухня. Стигаше и . Не работеше, но кой ще я вземе на работа. Това е България, не го забравяше. Едни работят, други взимат пари. Едни живеят, други вегетират. Свършиха и с брат и единственият на който вярваше. Дълго чакаха да си посегне на живота. Кои? Онези, всички онези които тя така и не се научи да им подражава, да бъде като тях. Беше различна и си плати затова своеволие, както казваха онези кукли наречени нейни колежки. Но всичко бе в миналото. Нощта настъпваше, а Ева имаше нужда да излезе навън, да се разхожда напук на виелицата и силния вятър. И излезе. На първата пряка видя пригладняло куче, което я гледаше право в очите сякаш искаше да и каже нещо. Но какво ли? Може би усещаше наближаващата си смърт. Може би. Извади от чантата си бисквитка и му я подаде. Продължи през преспите. Явно по празниците чак пък ще тръгнат да почистват улиците в този провинциален, умрял вече град. Очите и търсеха нещото, но и тя не знаеше какво, кого. Продължи без посока. Усети тръпки по цялото тяло, гледаше нагоре и виждаше само светлината на улична лампа. Чуваше свистенето на вятъра вече затихващо в ушите и. Не усещаше пулса си.
Когато се събуди, я гледаха две очи. Такъв топъл поглед, като че ли нейният. Лекарката беше много млада, но явно взела присърце съдбата на Ева. Ева се чудеше откъде това привличане. За първи път виждаше тази млада жена, а може би беше момиче, нямаше халка ако по това би съдила за семейния и живот.
-Как се чувствате сега? Трябва да сте по добре.
-Благодаря! Малко ми е замаяно само.
-Това е от лекарствата и ниското кръвно. Аз съм д-р Арсова, ваш лекуващ лекар.
-Какво е станало, ще ми обясните ли, или не трябва да знам?
-Нищо особено. Навярно много Ви е дошло. Емоционален срив, знаете психичното си състояние. Доколкото зависи от Вас трябва да избягвате срещи с неподходящи хора и сублимни ситуации.
-Знам. Пределно ми е ясно, но животът ми не е розов и около мен няма само добри хора.
-Д-р Арсова, търсят ви-
старшата сестра надникна в стаята, където лежеше Ева и се усмихна.
-Не може да не и кажа, тя е зле със сърцето. Всичко може да се случи. Психиката и е лабилна, но сърцето не е по маловажно. Трябва да знае истината.
-Добре, но не намесвайте мене, майка и много ме мразеше и кой знае какво и е говорила за мене. Знаеш че те обичам, отгледах те, като моя дъщеря си ми , не искам да ти причинявам болка.
-Ще и кажа! - отсече лекарката.
Ева усещаше, че вратата всеки момент ще се отвори и бе притаила дъх. Д-р Арсова влезна и отправи най- любящия поглед който е виждала Ева досега. Тази млада жена не ми е просто лекуващ лекар каза си на ум Ева и се взря в сините като небето очи на лекарката. В тях блестяха искри, имаше и нотка на тъга и някаква затихваща болка.
-Ще се погрижа за всичко.
-Защо, д-р Арсова, правите толкова много за мене, аз не съм единствената Ви пациентка? Животът ми е разбит и на нищо не се надявам, здравето ми е разрушено, отломки останаха, като след земетръс. Проклели са ни, целият ни род са проклели, никой не доживя щастие, а не сме престъпници, убийци, крадци в родата.
-Няма нищо такова. Всичко е съдба и трябва да се научим да я приемаме каквато и да е тя. Човек се бори, но не може всичко да промени, дори себе си. А хората, те са различни . Има добри, има и зли зависи на какви сте попаднала и попадате. Ето сега например някой би казал че изтеглихте бинго.
-Защо, д-р Арсова?
-Защото…защото знаех, че рано или късно съдбата ще ме срещне с моята рождена майка. И стана.
-Да не би да искате да кажете , че жената отвън Ви е рождена майка? И аз какво общо имам?
-Не, не ми е рождена майка. Искам да кажа, че Вие сте моята рождена майка.
-Д-р Арсова извади спринцовка и бе готова, но не се наложи.
Ева се засмя тихо и махна с ръка.
-Не може да бъде, няма как. Майка ми умря с мисълта за детето ми, че ще го погубят, когато баща му се отказа от него и мен. Тогава нямаше никакви закони, не че сега е по различно. Всичко се постигаше с много пари. Аз едва не умрях при раждането, но само майка ми тичаше и ми спаси живота за кой ли път, но не можа да плати и за внучето си. Взеха ни го. Моята дъщеричка.
-Знам. Жената, която е в коридора ще влезне за малко, да не се разстроите. Ще се сетите за много неща и ще повярвате.
Вратата се отвори и влезна не изрусената, а вече побеляла Мани. Разбира се, че Ева я позна. Малко ли пъти се спречкваха тогава, а Мани играеше мръсна игра, защитаваше мръсните дела на разни държавни организации в интерес и на себе си-парите! Баща и алкохолик и женкар, а съпругът и превозвач на „стока“ извън България.
-Здравей, Ева! Позна ли ме? Не искам да се разстройваш. Такива бяха времената тогава. Сега се страхувам за теб и искам да направя нещо добро, докато и аз все още съм жива. Знам че е късно, но „по -добре късно, отколкото никога“. Прекланям се пред смелостта и духа на майка ти, която до последно се бореше за теб и детето ти. Пред твоята голяма уви несподелена любов към бащата на твоето дете. Това дете стои пред теб. Тя вече е лекар -д-р Арсова.
На Ева и притъмня пред очите. Много и стана. Златан на прага и ,сега Мани. Тази която тичаше за пари като луда, а нея изкарваха такава.
Когато се свести д-р Арсова бе до нея.
-Д-р Арсова, а имате ли белег на вратлето отзад?
-Да, имам-ето!
Ева се усмихна, протегна ръце към дъщеря си.
Господ ме съжали, съживи. Сега вече нека умирам.
-Няма да позволя,изхлипа младата жена и разцелува майка си. Двете замряха в прегръдка. Сякаш времето спря, а сърцето на Ева като че ли отброяваше последните удари в живота и. Биеше зачестено и заплашително.
-Д-р Арсова, операцията на майка Ви е планирана за утре сутринта, Вие имате възможност да асистирате на професора.
Но лекарката не чуваше, не виждаше нищо освен сините очи на майка си, такива имаше и тя, такива, пълни със сълзи, пропити с болка и радост.
Вратата се открехна за пореден път, но този път не беше медицинско лице. Подаде си муцунката Мани. Беше пребледняла. После побягна към изхода и след време крачеше по алеята на болницата и броеше парите.
разказ автор Анита Христова Трифонова sekirata
cekupama
https://www.youtube.com/watch?v=iaBuIGc1e2k
Sarit Hadad-ТАТКО -превод
