Не понасяше нещата си подредени. Дразнеха  я. Дразнеха я и  хората, тези всичките, които всяка сутрин виждаше как тичат за работа, как бутат количките с бебетата си, как… и стигаше до клошарите, които ровеха в контейнерите за боклук. Не виждаше смисъл в нищо това, след като всичкото го можеше и рухваше изведнъж стига да си малко невнимателен, едно спъване в живота да направиш, една наивност да проявиш. Както хората казваха - „Не мисли с главата си" .Тя изпитваше пълно отвращение от всички, почти всички, особено от тези, които нямаха пари, а самата тя не знаеше, не можеше ли, но не ги изкарваше. Само искаше. Така ли бе научена или просто глезотия.

-Тези които могат да изкарват пари ще ми дават. Аз когато работих всичко ми взеха дори здравето. Изсмя се на нещо, което явно виждаше в представите си на момента и тръгна. Този път беше решила да се види със съученичките си от гимназията. Бяха минали десетина години откакто завърши гимназията. Просто от нямане на работа и от любопитство, искаше да види как я карат  те. И двете Теди и Ники  живееха много далече, но тя обичаше да ходи пеша. Когато стигна до къщата, където живееха близначките някога с майка си Ивена чу крясъци. В краката и падна един пепелник.  Разби се на парчета, но не я уцели. Имаше късмет. Реши да бяга, да се връща, но на прага на къщата се показа Теди  и я покани

- Миличка, да не  ти прави впечатление. Влез де. Не се страхувай, той е леко пийнал, но го сложих да си легне.

-Здравей, Теди, но как така бързо го укроти?

-Да живее медицината, химията!

Ивена се сети колко пъти е пила кафе у близначките, но тогава Теди не бе семейна, а сестра и Ники по принуда си е сама. Тя е инвалид в количка и нямаше как да се занимава с такива неща.

-Какви неща? Зададе си сама въпрос Ивена и сама си отговори.

-Тази патка ме е тровила. Трябваше да се сети. Теди работеше в лабораторията на един изследователски институт в града. Но защо? Нима от завист и злоба?! Тогава Ивена беше много по красива, родителите и имаха много пари, затова и успяха да я спасят от коварна болест. Сега Ивена виждаше причината за онази болест в Теди. Тогава и трите си бяха доста близки. Ники беше кротка и мълчалива и Теди не и даваше да говори, да не кажела някоя глупост. Ето каква била работата. Ивена не бе от страхливите, но сега видът на Теди я изплаши. Като че ли не съпругът и, а тя беше пияната. И не точно пияна, а някак си неадекватно зловеща, като зъл демон. Очите и святкаха и ръцете и трепереха.

-Не,Теди, ще си вървя, не е удобно.

-Както искаш, но защо си била пътя до тук тогава? Страхуваш  се? Нима не знаеше…

-Какво да знам? Знам че си луда от малка, но сега те гледам и не те познавам. Ти си вече опасна. Теди се изсмя и хлопна вратата. Когато стигна до завоя на улицата Ивена се обърна да погледне и се зарече повече да не стъпва там. Жал и беше за Ники, но в крайна сметка Теди и е сестра, а са толкова различни пък близначки. Ами сега какво да прави. Този свят  е пощурял, няма един свестен човек две думи да обели, като че ли всички са луди малко или повече. Имаше се за най нормалната, но това си беше нейното мнение. Не и се прибираше. Някой я побутна по рамото.

-Ей, какви ги дириш в моята махала? Ивена се обърна и видя непознат мъж. Как си позволяваше този да я спира и заприказва?

-Не са ли ви учили в училище  да отговаряте ,когато ви задават въпрос, моме?

-Първо не  съм учила в тези ваши училища. Второ не говоря с непознати и трето неприятен сте ми. Но защо ли ви давам обяснения,я се разкарайте. Вървете си по пътя.

-Но ние се познаваме, драга.

-Какво?

-Да, познаваме се само че вие не ме разпознахте. Аз бях най големият ви почитател. Още ли карате кънки?

-Карам кънки? Как ли не.

-Не в буквалният смисъл го казах, но не ме разбра, както и тогава,когато без малко да ви извадиш окото, след това да катастрофираме с татковата кола и случайно да останем живи, невредими.

-Божичко, Здравко, ти ли си? Какъв си напълнял. Най после намерих човек с когото да си говоря и прекарвам свободното си време.

-Чакай,чакай аз не съм свободен. Имам жена, деца, работа…

-Не казвай,че имаш и любовница?Знам че имаш и пари,нали работиш?

-Имам,изкарвам,но имам и големи разходи. Съпругата ми не работи. За какво са ти пари,ти нали си имаше достатъчно?

-Имах, явно не са мои щом вече просто ги няма. Здравко, предлагам ти да седнем някъде на кафе и да си побъбрим

-Защо не, беше ми интересно да те видя в този ти вид.Беше друга , много по различна не само визуално. В миг Ивена подскочи и докато се усети вече се намираше в таксито. Прибра се в къщи заедно с дъжда, който последва след като наводни седалката на таксито със сълзите си.Тя плачеше. О, няма! Това и  е за последно. Реши го. За последно. Сети се колко пъти го казваше за последно. Напълно  отчаяна се хвърли на леглото  и заспа. Когато се събуди,нямаше вече дъжд,слънцето галеше косите и. Прозорецът бе отворени се чуваха птичи гласове.Сред тях отекна

-Ивена,излез! Аз съм Здравко, нося ти спасение. Когато погледна през прозореца Ивена видя „спасението“ в ръцете на Здравко. Това беше едно малко кученце - черно, рошаво.Тя знаеше, че това няма да и спаси душата, но слезна. Надяваше се все пак дано с животните намери общ език.

Какво направи Ивена познайте вие читателите.



проза автор Анита Христова Трифонова sekirata cekupama