Когато задухаше да не си срещу нея. Такава беше такава си и остана в спомените на двама. Тези двама,които бяха виновни за нейната смърт. На празника на св.Константин и Елена се появи като дух. Цялата в бяло с лице посиняло. Някак си не и отиваше на светлите очи и коси. Молеше прошка от мен.  Защо ли,питам се и сега.

-Само към теб изпитвам вина. Ако можеш прости ми! Бяха думите и такива несвързани и глухи. Вятърът пригласяше и стана още по ужасяващо. Жената все пак беше мъртва по всички данни, но се появи. Държеше в ръцете си портрет не на човек. Познах по животното за какво идеше реч. Изчезна внезапно както се и появи .

-Пази се от циганката гледачка. За коя точно не разбрах,но чух градовете Ямбол и Сливен.Отворих прозореца през който духът и влезна и излезна. Убедих се че няма жив човек , но пак се започна. Притъмня. Вятърът изсвистя, заслушах гласа. Никаква картина, никаква.

Родителите ми не ме обичаха. Имаха само син. Баща ми се опитваше да бъде справедлив към мене,но майка ми не позволяваше. Никакво нормално детство, никакво. Омъжих се на инат, все пак имах някакви чувства. Но не предполагах, че най близките ще ми забият нож в гърба. Бях хубавка, но не бях курва. А тя се хвърли в леглото на мъжа ми, тя-жената на моя брат, който прие всичко спокойно  с едно –„Забрави“. Другите двама за мене нямаха значение. Те просто бяха като омагьосани от тази жена. Избягах от този край мислейки се, че столицата е нещо голямо, но там изпуснах дъщеря си. Превзеха я хората от подземния свят. Подаде се. Нямах силата да я спра. Остана ми какво, пак бягство. А внуче, имах ли внуче? Започнах там всичко отначало. Аз с нов съпруг, дъщеря ми с официален съпруг. Чужденци. Надявах се, че като не са българи, ще ни носят на ръце. Не исках да преживея повторен кошмар и то далеч от България. Дъщеря ми също. Но и там ни намериха. Всъщност дъщеря ми я довлече от интернета. Да беше поне българка, а то циганка чак от България. Ще и помагала ,била гледачка, ясновидка…ред лъжи.Мене никой не ме питаше. Внучките бяха мои, но те бяха деца на майка си-моята дъщеря. По голямата ми внучка вървеше по стъпките на майка си. Затъваше, макар и страхотна красавица. Впримчиха и синът ми,който защо ли изведох от България с нас. Не знам. Грешка, но пък с всичко бе задоволен от мен. Чужденката, лекарката с която живееше беше му изпила акъла. Не иска брак с българин, не иска да ражда от българин, но да му яде парите и моите иска. И той беше като омагьосан. Със сестра си само за пари говореха и искаха. Всичко давах. Заживях като отшелник с чужденецът в гората при нечовешки условия и убийствен климат. Съвсем се разболях, но никой не му бе мило за мен. Дори бъдещата ми снаха –лекарката,която ми уреди доста неспецифично лечение и операции. Не една. Полудявах. Съпругът ми също, но той май си беше такъв –ген от майка му, която ме ненавиждаше,че съм българка излъгала сина и. Остарявах и се сривах. Без любов, без близки, далече и от Родина. Забравена от Господ, сама обречена и отишла там, където явно не ми беше мястото. Не знам на сина си,на дъщеря си ли не угодих или на свекърва-чужденка снобка, доста стара при това, но се свършвах. Сама си го правех. Климатът ме довършваше. Вече мислех за себе си, не за дъщеря и внучки. Молех се поне по малката ми внучка да има късмет, но при тази си майка как?А и баба. Явно аз носех нещастието, където и да бягам все тая. Злото по мен.Трябваше да се разбере мене ако ме няма ще спре ли злото по дъщеря ми, внучките ми и омагьосания ми син. И това не закъсня. Сега съм по силна от вятъра. От водата не можах да се спася, но тя ме прие, като приятелка. Може би заслужавах това, този си край. А той, защо ли и него. Преди да потънем в студените ледени води бяхме потънали в друго по страшно езеро, цяло блато в желанието си да сме по добри, да помогнем. Но на мен конкретно никой не помогна. А имах нужда, бях толкова….сама. Силна? Когато съм с вятъра, но той ми изневери, пусна ме долу. Затова извинявай! Знаеш грехът ми към теб. Съдбите ни почти се покриват. Но ти лети! Лети, не падай, остани си птица и слушай само собствения си вътрешен  глас, не му изневерявай. Колкото и даваме, да се раздаваме, няма признателност. И не бягай. Никога не бягай. Лети!

Последва гръм. Вятърът като че ли го нямаше. Клоните на дърветата съвсем леко се поклащаха. Една малка точка в небето се уголемяваше и приближаваше към мене. Аз  стоях изумена пред отворения прозорец и гледах нагоре. Това беше птица, малка северна птица от онези обитаващи езерата. Протегнах ръце нагоре.  Чух писък на птицата и едно перо падна в нозете ми.

-Пиши! Не спирай! Ще дойда пак.

"По -силна от вятъра "-проза автор Анита Христова Трифонова sekirata cekupama

sekirata Mir na dushatat ti  lidiss
sekirata Pochivai v mir  lidisss

https://www.youtube.com/watch?v=L6AHnVNEE6Y

https://www.youtube.com/watch?v=P49cIlm9008


https://www.youtube.com/watch?v=WpQtOQiOUTo

https://www.youtube.com/watch?v=ZcA1Alh2g3o

https://www.youtube.com/watch?v=NhFQg3KF-TI

https://www.youtube.com/watch?v=zK76b9VoSyo