Обичаше да гледа през прозореца. Не че виждаше нещо, а просто така да е широко,

просторно пред очите и . Стаята и беше омръзнала и знаеше с най малка подробност

всеки предмет къде му бе мястото и със затворени очи можеше да стигне до него, да

го пипне. Имаше нужда да пипне нещо живо, истинско. Всички около нея и се струваха

мъртъвци -хора обречени , затворени в черупките си, виждащи само на сантиметри

пред носа си. Хора, които и отмъщаваха всеки избрал си за нещо. Нали бяха живи все

пак.Това навярно им беше обяснението пред собствената им съвест. А то съвестта не

всеки я имаше, не му се отдава на всеки да бъде честен, порядъчен и добър в

днешното зло време -епохата на антихриста.Прокара длан по стъклото на прозареца,

усети гладката му повърхност и се запита защо живота не е толкова гладък като него.

Веднага бързият и ум отговори, че такъв живот би бил и чуплив, като стъклото. Грешка

или не, недостатък, болест ли, но много мислеше, разсъждаваше, затормозяваше

мозъка си и без това претрупан с голяма информация за твърде малкото години живот,

които живя и живее насила. И днес времето беше слънчево, но в душата и валеше.

Валеше от оня дъжд, който се превръщаше в лед. Беше студена, много студена от

злото, което се беше вкопчило в нея още от дете, когато по чудо я спасиха от онази

страшна болест, която и днес мори старо и младо. Три буквички, но силни. Всъщност

тя беше тази зодия, пак с тези три букви. Надяваше се на шанс някакъв. Знаеше, че

съдбата си никой не може да промени, дори лекарите които в краен случай допираха

до разни гледачки и ясновидки. Знаеше че силата на духа помага, променя нещата, но

за кратко време и за крехкото си тяло и психика твърде силни удари бе понесла и то

вкупом, като по поръчка. Млада беше, а имаше чувство, че е старица. Оня човек все

още беше жив, не бе погубил само нея. Той и хората му още вилнееха в името на

парите, но за тях нямаше лоша карма, зла съдба, съд . Сети се за Ботевата мисъл -

"Бог не наказва когото мрази". Запита се дали наистина не е така. Тя просто искаше

така да живее, да работи това, което и е приятно, искаше да бъде себе си без да бърка

нечии интереси. Беше честна с всичките, а те злобееха и и го казваха в очите сякаш тя

беше виновна, че е много красива, достатъчно талантлива и наивно добра. Никой не

избира родителите си, нито пък майка си , която каквато и да е не знае какво дете ще

роди - красиво, умно или напротив. Но едно беше сигурно - "Роди ме мамо с късмет и

ме хвърли на смет ". Късмет имаше дори когато оживя след тежките две операции в

детството си. Късмет имаше и в работата си, късмет имаше и в любовта, но някъде

нещо сгафи и се намеси съдбата ли ? Може би. Искаше много или напротив - искаше

малко и бе твърде наивна, добра. Красотата - тя и пречеше най много. Но какво

трябваше да стори със себе си, че да не буди завист, злоба от другите момичета и

жени, които даваха купища пари да се разкрасяват. Какво трябваше да стори със себе

,че и тя да има вярна приятелка, която да я цени , а не използва. Тя знаеше,че мъжете

бягат от такива красавици, като нея, гледат на тях, като кукли само за удоволствие.

Дори да имаше други ценни качества красотата и всичко затъмяваше, а и страхът на

силният пол . Не ми трябва красива съпруга, че да се заглеждат по нея и да се чудя как

да я опазя. Това и беше повтаряно от доста мъже кандидат приятели. Тези

обикновените момичета, жени, те бяха щастливките. Те не бяха различни, те се

сливаха с останалите дори с елементарщината си на вътрешното си съдържание,

но...бяха търсени. Те не предизвикваха завист, злоба...С тях мъжете се чувстваха

силни и красиви. Мъжка психика, повече от тъпа си мислеше и без да се усети удари с

юмрук по рамката на прозореца. Ръката я заболя, но повече я болеше вътре, душата и,

която беше смъртоностно ранена. След толкова много късмет изведнъж всичко се

обърна. Съдба? Магия? Завист и злоба? Манипулация? Беше промита и тя не знаеше

как стана, и защо хора го правят на хора. Та те дори искаха тя да се откаже от майка

си, което звучи страшно. Тя не се разбираше с майка си от детството си още и те

знаеха това. Те, те които търсеха точно такива момичета за опитни зайчета и

манипулиране. Съзнаваше всичко сега, но беше късно, много късно.Така както и

създадоха името, славата, така я сринаха за дни и то с тези пари и средства, които са

взимали от нея.Това просто беше тактика, начин на работа на тези хора, на печелене

на пари. И защо не след като в тази държава всичко се позволява и купува. За тях

съществуваха само парите и бизнеса . Никакви душевни ценности, никакъв срам,

страх от Бога дори нямаха. Играеха си с човешките души, като нейната, но погубваха и

близките, роднините на жертвите си. Да няма нишката...А кои бяха, ставаха жертви?

Такиви като нея, които просто не бяха родени за този начин на живот, който те

определяха. Не можеше да се бори, знаеше че ще загуби. Сама нищо не може да

направи. В Родината и е така - мърмори народа, но не се сдружава. И пак се сети за -

"Задружна дружина, планина повдига". Нещо я избиваше на романтика и не че не е

романтичка, но сега в повече и дойде.

Една жена се бореше с кофите за боклук навън и тя се сети за майка си. Жената

наистина приличаше на майка и. Защо бягаше от нея, защо се срамуваше от себе си,

от майка си ли ? Това не беше си го изяснила. Каквото е казвала майка и тя винаги

правеше точно обратното, но не от инат. Просто искаше самостоятелност. Да се

докаже. Майка и беше силна, властна, волева жена и това я подтискаше. Искаше да се

освободи от това обсебване. И стана, така стана, че от голямото и желание за живот и

самостоятелност нищо не остана. Измамена , излъгана от всички - абсолютно всички.

Така си мислеше. Роднините не ги признаваше, защото всичко измерваше в пари. Така

я научи животът в големият град там сред акулите. А роднините и нямаха пари, те бяха

никои. Възгордя се, прекали с исканията си от живота, от тези които и даваха, а

взимаха от нея тройно. Знаеше го, но не се усещаше, като че ли течението я влачеше.

Нееднократно и близките и бяха заплашвани заради нея, а самата тя просто беше

обречена. Не, не бе секта, а нещо по страшно. Нещо , което и сега съществува там,

където други, като нея са опитните зайчета. Е, сега тя беше на свобода, но не е вярно,

тази свобода е мнима. Да се спаси от тази мнима свобода бе най трудното за нея.

Навсякъде вратите и се затваряха, достатъчно бе оплюта, посрамена с повод и без.

Физически бе на предела. Чу свирка на влак. Мина и през ума нещо лошо- да тръгне за

там. После спря тази салудничава мисъл и погледна надолу през прозореца. Виеше и

се свят, нямаше смелост, а и не виждаше смисъл. Знаеше че това го искат те,онези

които обират всячески, погубват такива като нея и искат да няма следи. Знаеше че ще

докаже с това, че е по слабата от тях. Знаеше, но вече и бе писнало. Толкова

огорчение, измама, грубост, насилие беше видяла, преживяла, на толкова фалшиви

хора е вярвала. Нима наивността и я погуби. Само това оставаше да е - съдбата и

нейната наивност, както и от малка отвращението и от дома, от родният град, от

семейството и, което не помнеше.Телефонът не спря да звъни, но не го вдигаше.

Знаеше че пак я търсят измамници и мошенници. Знаеше че парите в днешно време

са в тези хора. А тя нямаше пари, работа, името и бе сринато, здравето още повече,

погрозняваше. Изкушаваше се, но намери сили и излезна навън. Времето бе слънчево,

но не толкова топло. Тичаше с все сили, докато стигна парка. Седна под едно дърво и

се сви, като изплашено зайче. Искаше да плаче, не, искаше да вика, но разбра че няма

глас. Гласът и не я слушаше, сърцето също. От малка си имаше проблеми и с него.

Започна да рови в пръстта около дървото. Търсеше. Самата тя не знаеше какво. Спря

в един миг, когато видя човек срещу нея.

-Какво правиш, момиче? Добре ли си?

-Оставете ме сама! Какво ви преча? На всички преча. Преча че ме има, че съм жива...

-Не изглеждате добре. Искам да ви помогна.

-А, имало и добри хора! И с какво ще ми помогнете, и как? С пари? Малко хора ги имат,

няма значение по какъв начин, но когато ти ги дават ти взимат здравето и живота в

замяна. Вашият Господ позволява това. Аз обичах, вярвах, трудих се честно, сега

нямам и надежда. В кого, в какво ? Ограбена съм всячески, измамена, срината. Къде е

Господ, къде е държавата? Има ли я ?

-В депресия сте , момичето ми. Имате нужда от помощ, от лекар.

-Така ли? И какво правят лекарите? Като малка ме спасиха,

но сега , когато бъркам нечии интереси ме...

-Позволи ми да те прегърна и да ти помогна. За мене си дете, много по млада си. Аз

няма да искам това, което всички от теб са искали. Само това са виждали в теб и по

лошото е ,че ти си го разбрала .

Тя се остави да бъде водена от непознатия . Нямаше значение накъде. Поне сама

поиска това, а не като преди....когато никой нищо не я питаше, а само изпълняваше.

Заради това, което обичаше да прави - работата си, трябваше да прави неща, които я

убиваха и стигна до тук - абсолютен срив и мнима свобода. Осъзнаваше го и какво?

Чакаше чудото. Надяваше се......

Болката кой ще отнеме,

щом сърцето плаче, стене?!

Кой убийците ще спре

и на твоето дете?!


https://www.youtube.com/watch?v=S07ptSNYXBc


"Изгубени мечти" -проза автор Анита Христова Трифонова sekirata cekupama

песен на покойната Румяна :  "Седнал Господ да вечеря"

http://vbox7.com/play:04e8dcf3

коментари:Изпратено: От: alhimik1

не дава глас. . . след кликването...

 не дава глас...след кликването;(

това, за информация :))