Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.02.2023 22:16 - КАТО ПТИЦИТЕ
Автор: sekirata Категория: Изкуство   
Прочетен: 930 Коментари: 0 Гласове:
10


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
проза автор Анита Христова Трифонова  sekirata  - "Като птиците" два варианта клипа
музика  Иван Д. Кръстев стихове Павел Матев

https://www.youtube.com/watch?v=SevE0WR15e0

https://www.youtube.com/watch?v=0K_8HN3-dxo


Притискаше я силно до гърдите си. Имаше чувство, че се стапя в ръцете и, които пареха, но продължаваше да я притиска и усещаше, че се слива с нея. Чувството беше върховно. Тя пропиваше в нея, топлеше я, даваше и сила. Как ставаше това Звезда не знаеше, но усети сила, страшна сила в себе си. Двете сърца биеха в един ритъм. Затвори очи и замря. Така лежа с часове без да заспива. Беше в друг свят, по красив, омаен, различен от този тук на Земята. Искаше и се там да остане. Завинаги, но....
-Звезда, къде си? Покажи се.
Този глас и беше противен, толкова противен, че за миг и причерня пред очите, и ...изпусна птицата. Разбра, че истината е друга, че това е реалността -една стая в една къща на някой си. Този някой си, който я приюти, когато беше изхвърлена на улицата сама останала без деца, без съпруг. Родителите и отдавна бяха починали, а този тук се разпореждаше със съдбата и. Поне така изглеждаше. Но душата и беше цяла, сърцето и биеше силно и не за него. Това същото сърце, което знаеше какво е болка, радост, което вече беше щастливо единствено при допира с птиците. Името и беше звездно и не случайно птиците сами се спираха при нея. Нямаше случай, когато прозорецът и беше отворен и вътре да не влезне птица, най -често гълъб. За някои това си беше чудо, но за нея не. Тя живееше в дома на този неин благодетел, живееше с него, но всъщност живееше с птиците. Той -големият мъж, беше такъв за всички, но не и за нея. За нея той беше просто хазяин. Той знаеше това и беше бесен. Искаше да купи душата и, сърцето и, но не ставаше. Точно нея, нейното сърце -не! То принадлежеше на друг. Това беше парадокс, но истина.
-Звезда, не ме карай да викам повече. Идвай.
Звезда затвори прозореца. Светлината в стаята спря, изчезна. Потъна. Само очите и светеха, като две огънчета запалени от силата на птицата, която беше излетяла стресната от човешкия глас. Същият този глас, който не спираше да звучи и в съня на Звезда. Беше получила стрес, но нямаше накъде. Поне засега трябваше да търпи, да стиска зъби и да мълчи. Отправи се с тихи стъпки към кухнята и сервира на господина. Тя пак не пожела да се храни и за кой ли път. Караше я само на плодове и някоя филийка хляб намазана с маргарин поръсена с шарена сол. Това и беше любимото меню. Месо не беше вкусвала с месеци, а по принцип не беше вегетарианка.
-Няма ли да ми кажеш нещо, миличка? -чу като в просъница гласа, който я караше единствено да изтръпва.
-Какво искаш да чуеш? Кажи.
-Това, което искам да чуя няма да ми го кажеш, затова нека аз да кажа.
Устата му беше препълнена с храна и се давеше, като говореше.
-При мен си по принуда, нали? Колкото и да ти е бляскаво името, при мен тъмееш. Така че ако не ти изнася, прав ти път. Насила любов не искам.
Очите му святкаха и пускаха искри, които горяха. Звезда избягваше да го гледа право в очите, но този път се престраши.
-И колко време ми даваш да се изнеса?
-Колкото поискаш. Не ме бърка, само че гледай да е по -далеч от тук. Каквото можах направих за теб, а ти? Само едно благодаря получих. Капчица любов не изпитваш към мен -човекът, който те подслони, който те обича. Насила хубост не става. Разбрах го.
Добре че вече си го разбрал, си каза наум Звезда и беше вече на улицата. Гледаше широкия път, който водеше към големия град и се чудеше натам ли да поеме. Върна се в стаята си, приготви си набързо нещата -една чанта с дрехи и най- нужното. Това беше нейното, което и остана от десетгодишния брак с човека, който тя обичаше. Този човек, който и отне най милото на този свят -децата. След близо час вече вървеше по широкия път. Чудеше се на себе си защо взе тази чанта. Нищо не и трябваше вече. Пътищата за нея бяха прекъснати. На един от завоите Звезда спря да почине и пийне вода. Приседна до чешмата на пътя и се загледа в облаците. Идваше буря. Не се плашеше. Тогава над нея прелетя птица. Дали не беше онази същата. Приличаше на нея, но не беше сигурна. Птицата кацна близо до нея и я загледа с малките си очички. Някаква сила накара Звезда да стане и продължи не по пътя, а към гората, където я водеше птицата. Блесна мълния и светкавица с гръм раздра небето. Заваля. Това не беше просто дъжд. Цял потоп. Прогизнала Звезда вървеше по земния път след птицата. Виждаше само нея, нищо друго. Стигна до една къщичка, чиято врата беше отворена. Вътре нямаше никой. Птицата погали с крилцата си лицето на Звезда и отлетя. Все някой трябваше да живее тук. Дочу лай на куче и се сепна. В стаята влезна мъж, един такъв едър в мушама и с раница. Приличаше на ловец.
-Добър вечер, госпожо. Какво ви води насам?
-Ами търсих подслон и.....
-Добре ми дошла тогава. Нямам нищо против да ми погостуваш, пък ако е решил Господ и да останеш. Ще се радвам. Имам нужда от стопанка.
-Вие сте ловец, нали?
-Да. И така може да се каже.
-Птици убивате ли?
-Рядко. Избягвам да стрелям по пернати.
На Звезда и стана тъжно. Прииска и се веднага да си тръгне, но накъде. Вън продължаваше да вали.
-Ще остана. Може ли да ви помоля нещо? Не убивайте птици, моля ви! -каза едва чуто и сълзи напираха в очите и.
-Това ли била работата? Може и да се погодим. Аз и без това обичам повече заешко.
Не помни колко е спала, но я събуди писък на птица. Излезе на прага и видя същата тази птица, която я доведе дотук. Дали наистина беше същата. Птицата чукаше с човчица по една дървена врата, която чак сега Звезда забеляза. Посегна да отвори вратата, но тя беше заключена. Съзря малко прозорче и се опита да види какво има вътре. Ужаси се. Видя много мъртви птици. Краката и се подкосиха. Едва се довлече до стаята. Изплакна с вода лицето си. Посъвзе се и .........тръгна. Този път без чанта . Без посока. Птицата беше изчезнала. Вървеше не, а тичаше. Бягаше от кого и тя не знаеше. Търсеше с поглед птицата, но нея я нямаше. Гората ставаше по гъста и страшна. Колко е тичала не помни, но накрая пред очите и светна. Небето вече се виждаше и слънцето светеше право в очите и. Пред нея пътя свършваше. Имаше пропаст, а назад връщане нямаше. Ято птици прелетя над нея и тя потърси с очи онази птица -нейната. Затича се, протегна ръце към птиците, към небето, откъдето дочуваше птича песен. Не гледаше пред себе си, не виждаше къде стъпва. Не, не стъпваше, тя летеше. Беше щастлива най- после, истински щастлива, волна, свободна...като птиците!
"КАТО ПТИЦИТЕ" -проза автор Анита Христова Трифонова sekirata cekupama


"КАТО ПТИЦИТЕ" -проза автор Анита Христова Трифонова sekirata cekupama







Гласувай:
10



Следващ постинг
Предишен постинг

1. sekirata - https://www.youtube.com/watch?v=O16xlGVWu3w
24.02.2023 22:31
поезия автор Анита Христова Трифонова sekirata cekupama
цитирай
2. sekirata - блогбеге засрамете се -вижте се...търчите и по кефа,аз изобщо не влизам в блога и тя спи в моя
24.02.2023 22:37
Последни 20 регистрирани посетителя

22:18 - rosiela

21:46 - rosiela

10:15 - blogbg

08:42 - rosiela


и троловете фейковете на другата актрисата
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: sekirata
Категория: Поезия
Прочетен: 5241615
Постинги: 6036
Коментари: 3232
Гласове: 28493
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031