Тя обичаше да гледа през прозореца и да си мисли за него. Така стори и днес. Слънцето играеше в очите ѝ и се наложи да затваря очи от време на време. Някъде в далечината пищеше птица. В нея птицата отдавна бе пропищяла, но кой ли я чуваше. Нямаше никой около нея и телефонът мълчеше или ако тя набираше някой номер отсреща и затваряха, или много бързаха. Делови хора. Всеки с грижите и проблемите си. Не че тя нямаше, но някак си се чувстваше изоставена, сама и то от душите, които най-обичаше. Нямаше право да иска повече. Всеки си караше по своя път, дори и с леки забежки. Тя също правеше такива и плащаше скъпа цена за това. Напук на всички и всеки тя гледаше в далечината и съзираше лицето му, толкова мило и неразбиращо. А може би това бе илюзия, мимика някаква. Той наистина имаше болни очи, не се щадеше, а от там и нея. На нея ѝ стигаше да ѝ се обажда по телефона поне три, четири пъти през деня. Вечерта и нощите тя нямаше право да го търси. Не, не беше престъпница, но просто – „Всяка жаба да си знае гьола“. И тя го знаеше, но обичаше и не можеше да излезе от този омагьосан кръг. Един ден навярно ще плаща или тя, или поколението ѝ. Това са предразсъдъци си мислеше тя и продължаваше да гледа в далечината, да вижда едно лице-неговото. Дъхът ѝ спираше и се мъчеше да заглуши плача на сърцето, което искаше своето. Искаше щастието и то не по този начин. Тя нямаше правото, човешкото право да притежава това, което е нейно, този, който се кълнеше, че е само неин. Каква нелепост и ирония на съдбата. Краката ѝ вече се подкосяваха, не усещаше глад нито жажда. Беше жадна за друго, много жадна. Това, което беше нейно и го отнеха, всичко ѝ отнеха или по-точно животът я окраде. Нямаше желание да остава сама между четирите стени, имаше чувство, че ще полудее. Или най-добре да влезе в банята и да крещи, да крещи, докато остане и без малкото глас, който имаше. А някъде там, някои бяха щастливи, живееха дружно, обичаха се, но тя нямаше право да бъде като тях. Съдба ли бе това или просто прокажена за другите? Тя беше различна, дразнеше другите еднотипни хора. И заваля дъжд, така, изведнъж. Без гръм, без светкавици, без буреносни облаци. Тя остана на прозореца. Не усещаше, че косата и лицето ѝ са мокри, че трепери цялата. Това беше топъл летен дъжд. Студът идваше от сърцето ѝ, което се разкъсваше от противоречия и жажда за истински пълноценен живот. Досега това ѝ бе отнето от хората, които не я търпяха. Трябваше вече да се подсуши и защо ли се питаше, но го стори и толкова бавно, че дъждът вече беше спрял. Появи се дъга. Такава една красива, като нейната душа, която никой не разбра с какво се храни и как. И пак така изведнъж падна мрак, и в душата. Вечерта бе дошла, а напираше и нощта–самотна, страшна. Беше се зарекла да не пие повече сънотворни, така и стори. Дори не си сготви. Не беше гладна. Легна си сама и обляна в сълзи заспа. Утро за нея нямаше, то беше още една самотна, тъмна нощ. Нека Слънцето пак да си пече и прежуря, тя вече не го усещаше, не го разбираше, както и самите живи същества. Всеки беше една машина за нещо, но тя не успя да се превърне в машина и то в този динамичен век. Не успя да стане като другите. Тя просто си остана – тя. Надяваше се, че там в отвъдното ще бъде разбрана, ще бъде оценена. Може би.

автор Анита Христова Трифонова sekirata