Погали ме толкова нежно, че се разтопих от умиление и сладост. Докосна ме така, че цялото ми тяло изтръпна и се отдаде на сласт и желания-безброй красиви желания. Нямаше как, посегнах и я откъснах. Впих устни в нея и я изсмуках. Останалото изплюх. Почувствах се омаяна от вкуса и сладостта и. Носех се, реех се в пространството и чувах гласовете на нейните сестри, които ме подканяха – „Изяж ме, изяж ме". Не можах повече да издържа. Посегнах към втора, трета...и така не спрях, докато чух втория си глас – „Ивон , спри се!“ Стига сладост и удоволствия, помисли за другите. Говореше ми трапчивата все още зелена дюля. Посегнах, откъснах и нея. Занесох я в къщи и зачаках дни, седмици да узрее. Усещах все още сладостта на смокинята и не се побирах в кожата си. Опитах се да заспя, но не успях. През прозореца виждах смокиновите листа, които ми махаха и ме канеха навън. Вече не можех да разсъждавам. Забравих всичко, зарязах всичко и се отдадох изцяло на желанието си, а то бе да не спирам да усещам сока смокинов в устата си. Сладостта ме обзе и бях, като омаяна. Така, докато се стъмни и небето се покри със звезди. Усетих болки в стомаха, в себе си. Стана ми зле и коленичих пред дървото. Прегърнах го и заспах. Когато се събудих слънцето играеше с листата на смокинята и ми се смееше. Нямаше останала нито една смокиня. Болката продължи и се засилваше, но аз намерих сили и станах. Забравих за дюлята в къщи на масата. Потеглих в посока към чужда смокинова гора. Знаех, че я имаше някъде. Знаех, че ще я намеря. Надявах се и вярвах. Много вървях, много видях, себе си не разпознах. Бях друга. Оная в мен не беше същата, това беше другата в мен, онази смокинова жена-непознатата, която се показа наяве и взе позиции на водеща. Следвах желанията си и усещайки вкуса на смокинята в себе си стигнах до първия кладенец по пътя. Наведох се и се огледах във водата. Не се харесах. Посегнах към водата с ръце и започнах да обливам лицето си, пиех от шепите си. Вкусът на смокиня в устата ми оставаше. Болката не изчезваше. Трябваше да продължа, а нямах сили. Седнах до кладенеца и зачаках...края.
Изведнъж небето се разтвори. Светкавица раздра облаците. Птица някъде изпищя и усетих студ и хлад. Вятърът беше силен, кършеше клоните и брулеше плодовете по земята, които падаха в безпорядък. Побягнах панически. Опитах се да събера мислите си, но не стана. Забравила себе си, вятъра, дъжда и бурята запях. Тичах и пеех напук на времето, напук на съдбата. Не изпитвах страх, не изпитвах глад и жажда. Думите сами идваха, мелодията също. Не бях сърдита на този свят, който ми отне всичко и ме научи какво да искам и да търся твърде късно. Не бях сърдита на никой, не бях сърдита дори на себе си. Бях зодия смокиня, но това едва ли оправяше нещата. Всичко там някъде горе е написано и никой не може да промени съдбата си. Никой.
автор Анита Христова Трифонова
