Валеше като из ведро не типично за селото в което се беше скрила Калина при свои близки. Всичко се движи по план така както тя беше решила и сега остана най- страшното. Убийството. Никога не е убивала и животно, на мравката път правеше, затова вътрешно усещаше, че няма сили за това убийство, но трябваше…Знаеше, беше и доказано,че или тя или той-това е ,но по- лошото беше,че той искаше и смъртта на дъщеря им. Ще и казва някой си, че имало други начини. Има ама няма. Няколко пъти живота и висеше на косъм, както и този на дъщеря и. На римският папа да се оплаква все тая, никой не го интересува, лични проблеми били. Такава е държавата, чака се да има убит, нещастен случай, изобщо смърт, а и тогава нещата се потулват. Или се разследват с години. Накрая който е имал пари той печели. Нищо ново под слънцето. Калина зави добре с одеяло дъщеря си, която спеше дълбоко. Затова се беше погрижила, момичето не трябваше нищо да знае. Наметна се с мушамата и излезе в големия дъжд. Постоянно си повтаряше дано и върви по вода. Беше твърдо решена, та нали затова дойде чак до тук далече от града в който оня изверг живееше. Той бе причината да напуснат града с дъщеря си, да ходи по къщите сега. Тя ще е причината той да напусне този свят. Знаеше правилата на Господ, че никой няма право да посяга на чужд и свой живот, но тя беше простосмъртна-грешна, като всички хора. Нямаше време да чака. Какво да чака? Възмездие? Та какво би я огряло това възмездие след всичко което и бе причинено. „Вълкът му е дебел врата, защото сам си върши работата“-това не го е измислила тя. Не се страхуваше, но адски бързаше и тази припряност можеше да и попречи. Стигна до мястото, където той трябваше да дойде, така се бяха разбрали. Беше му обещала парите останали ,както и документите. Той беше адвокат и нямаше как да го излъже. Затова не мислеше да шикалкави. Никой не знаеше къде отива и тaка бе по -добре. Дори да се обърнат нещата срещу нея, а той би я убил с кеф, дори и тогава никой не трябваше да знае кое, защо и как. Дори дъщеря и. Една тъмна сянка се появи между дърветата до брега на реката. Калина разпозна самият Дявол в образ на човек.
- Калина, заради нас ли е този порой?
Калина мълчеше, не искаше да се чува гласът и. Беше подозрителна и му посочи близкото дърво. Подслониха се под дървото и се гледаха право в очите. Очите му искряха. Калина усети студ и хлад, но трябваше да намери сили. Правеше всичко да свърши веднъж завинаги. Извади изпод шубата белите листи и двата бели плика с пари. Той се нахвърли върху тях като звяр.
- Защо са два, аз имам дял и от вилата?
- Вилата я прехвърлихме на дъщеря ни, не помниш ли?
- Не помня и не искам да помня! Къде е това к..ве?
- Аз съм тук и то за последно, каквото имам и мога ти го нося, само ни остави вече на мира.
- Няма да ми се измъкнете и двете ще ви свърша по такъв начин, дето изобщо се не сещате. Стовари юмрук върху главата на Калина и тя се олюля. Листите и парите се разпиляха, Калина се свести и напипа под шубата камата подарък от дядо и преди да умре. Насочи острието към тила на мъжа, така както се бе навел да събира парите и листите. Ненадейно се обърна и хвана Калина за ръката, зави като куче. Започна борба, Калина нямаше шанс. Риташе го в слабините, бореше се с все сила. Изведнъж просветна светкавица и се чу страшен гръм, дървото до тях се разцепи на две и падна върху тях. Последното което видя бяха звезди, много звезди. Една звезда светеше с образа на дъщеря и. Протегна ръце към звездата. Така Калина замря. На сутринта Калина се събуди в някаква стая, около нея сноваха лекари и медицински сестри. Някакъв човек с папка чакаше в ъгъла на стаята да и задава въпроси.
- Къде е дъщеря ми?
- Спокойно, дъщеря ви е добре и чака в коридора да я извикат да ви прибере. Размина ви се, но той, той вече го няма.
Калина си отдъхна, погледна през прозореца небето и си каза на ум-
Имало Господ!
проза автор Анита Христова Трифонова sekirata
