Веднъж ли сме се хващали в капана
на своите идеи и представи.
А после паметта, език в камбана,
замлъкна и бездумни ни остави.

А беше лято – дълго и горещо,
и суховеят бавно ни изрони.
Мъждим сега, Души - небесни свещи,
и стрък живот люлеем – летен спомен.

То пак се стича, времето превратно,
макар че и словата не достигат...
А знаците са вече непонятни –
човещината е висока дига.

Ти не тъжи. Това е само зримост.
Отвъд, оттатък личните капани,
когато вече няма да ни има -
в едно сърце без плът ще се прихванем...

Илко Илиев