Прочетен: 1275 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 11.03 04:02
Вятърът духна пак и бързо спря. Сниши перката. Тя застана успоредно със земята, така че можеше да се поразходи върху нея като акробат или спортистка върху греда. Все пак беше твърде високо и реши да не рискува – не беше нито състезателка, нито обезопасена, затова седна върху нея и провеси крачета. От тук разгледа с интерес говорещите мъже. Бяха облечени с няколко ката дълги дрехи, приличащи на рокли, но не изглеждаха смешни, като днешните мъже, които се обличат като жени, а по скоро достолепно. Дрехите бяха вързани с колан, а краища му завършваха с пискюли. Носеха наметала през рамо с ресни. Наметалото на единия мъж бе украсено със странна , но красива бродерия от ромбчета, кръгчета и триъгълничета към които бяха пришити и някакви бляскави плочици. Носеха на главите вместо шапки завити като тюрбан ленти. Явно на по-важния, лентите блестяха от нещо като злато. Имаха странно оформени бради, вързани в краищата с блестяща ластичка, които се поклащаха, сакаш утвърждаваха думите им при говорене. Видя още, че съоръжението имаше четири дървени крила, свързани в един център. Осъзна, че те се завъртат, когато духа вятър и разбра какво значат думите: „впримчена в играта си стихия“, които и се сториха не съвсем правилни. Вятърът наистина си играеше, но съвсем не беше впримчен. Да си впримчен, значи да не можеш да се освободиш. И не вятърът зависеше от съоръжението, а съоръжението от него и то само тогава ,когато на него му се играе. Така стигна до заключението, че дори думите на много умните и важни хора може да не са съвсем правилни, за да ги приема безрезервно. Щеше да срещне такива хора, но слушайки ги, да се сеща за впримчената стихия и въпреки дълбокото си уважение към тях, да потърси с правилни мисли правилните думи. Снишаването понякога шушне правилно и размисля.
Приземяване
Вятърът за никъде не бързаше. Ту духваше, ту спираше – равномерно, като вдишване и издишване. Сигурно му се искаше да си представи ,че е животно. Дали не му е омръзнало да е стихия? Ето пак – духна и спря. Търсачката на себе си се хлъзна по дървеното крило и почти стигна земята, провесена надолу. Лесно можеше да скочи, но това беше много далечна и непозната земя, така че разумът съветваше да не рискува. Опита да се изкачи нагоре, но не успя. Странно, беше същото крило, по което толкова лесно се изкачваше към върха му – небето самО я привличаше, а сега едва се задържаше, сякаш земята я притегляше. За миг си помисли, че ще падне толкова по-силно, колкото по-силно се държеше и с падането си ще пробие дупка в земята, през която ще пропадне в долната земя. Имаше ли долна земя? Със сигурност има, щом го има и понятието. Иначе от къде ще се вземе? Докато разсъждаваше, изпод земята дочу ту по-силен, ту заглъхващ глас: „ВИТРИОЛ, витриол, ВИТРИОЛ“.
- Ей, глас, какво искаш да ми кажеш?
- Слез в недрата на земята. Действай! Ще откриеш камъка на сътворението.
- И защо ми е този камък. Ако мисля достатъчно правилно, мога и без него да си сътворя, каквото пожелая – опита да оправдае нерешителността си с интелигентен отказ.
- Тогава слез възможно най-дълбоко в себе си, намери неделимото, което създава нов човек.
- Аз съм само едно дете, което иска да си играе и имам много да уча, първо да разбера, преди да постигна такива сложни неща. Благодаря, че ме повика, но още не съм готова за пътешествие по долната земя или за сложно пътешествие в себе си. Почакай, и това ще стане.
- Само да не се улисаш в неважности и да забравиш.
- Няма. Обещавам!
В това време откъм мястото където се чуваше гласа се появи странна личност, която наподобяваше човек с разноцветни балони, но когато се издигна до нея, видя, че не бяха балони.
- Ти кой си? И как се издигна до мен без балони?
- Аз съм продавач на ветрила. Те ми помагат да скачам като ги развея, защото са много.
- Бих си купила едно от красивите ветрила, но няма с какво.
- Провери в джоба си, може да се намери нещо.
- Вярно! Джоба с ценностите. Но те са ценни само за мен, за друг нищо не значат. Добре. Имам малко, бяло, почти прозрачно камъче, което си намерих на реката. То ми е късметлийското. Искаш ли го?
- О, камък ветил!
- Какъв?
- Така се наричат късметлийските камъчета, защото чуват гласове от вселената. Заменям го с най-вълшебното си ветрило.
- И какво му е вълшебството?
- Като го развееш край себе си, гони всички зли сили. Помахаш ли го и помислиш за огън, веднага се появява пламък, където поискаш.
- Нещо като кибрит или запалка.
- Много повече. Но като го помахаш и си помислиш за вода, завалява дъжд.
- Та това ветрило си е стихия.
- Самото то не, но смесва и преобразува стихиите. И най-вече те пази от тях ,когато са ядосани. Сама ще откриеш какво още може.
- Чудничко мое ветрилце! Как да те нарека? Щом си толкова уникално, трябва да си имаш свое име. Сетих се. Гласът от земята ми го подсказа. Бъди витриол, моят витриол, който преобразува стихиите в собствените им недра.
Въздигането
Колкото и да беше интересно съществуването на долната земя, любопитката се оказа страхливка и за сега не пожела да я посети. Страхът даде сили на малките мускулчета и те полека, но сигурно се изкачиха нагоре по дървеното крило и се вкопчиха в него, така че никакъв вятър да не може да ги отскубне от него. Той направи още едно вдишване-издишване и върна крилото на мястото от където катерачката беше стъпила на него, за да го преоткрие наново, защото чак сега разбра къде се намира и какво е съоръжението. Крилото се движеше като часовникова стрелка и отново беше хоризонтално, затова положението и мислите ѝ бяха стабилни. Откри зависимост между стабилното положение и стабилните мисли, които в този момент виждаха реално съществуващото. А то бе: Освен нейното крило имаше още три. Въртяха се едновременно и сменяха местата си. Сега вятърът духаше бавно и те бавно се сменяха. Какво ли ще е ако задуха силно?
Ако някой ви каже ,че вятърът не чува мислите – не вярвайте! Той на мига побърза да ми отговори, какво е ако задуха силно. Представете си шеметно и страховито въртене в което забравяш всичките си мисли и остават само молбата – „Моля те, Ветре, спри!“ и божествената молитва да усмири немирникът.
Сам ли реши да спре от умора, божествената молитва ли си каза думата или двете заедно, но след като вече едва се държеше с едната си ръка, вятърът внезапно спря.
След всичко случило се започнаха да се проясняват четири небесни закона, които детето, благодарение на придобития нов опит нарече:
1. Закон за изкачването с възможен полет.
2. Закон за въздигането с възможна самота.
3. Закон за слизането с възможни преосмисляния.
4. Закон за приземяването с възможно пропадане.
При пропускане на възможностите, свикване до безразличие с въртенето със замаяност от която не знаеш на къде вървиш.
Тези закони не съществуваха сами по себе си. Бяха последователна, свързана част от въртящото се колело на вълшебната вятърна мелница, която ѝ се стори, че олицетворява самия живот през които първи завъртвания току що премина.
законите на паркинсон
Крадците на власт. Всеки трябва да изгле...
1) при силен вятър, при изкачване до максимално въздигане, в максимална самота и...пускане от колелото.
2) когато пак при максимална самота, при карастрофално приземяване слезеш максимално до дъното на долната земя. Но без да пускаш наистина колелото на живота - трябва ти еластична връзка, която да те върне и да те изстреля като прашка и пак да полетиш в крайна сметка.
Равновесните положения от двете страни са, за да се концентрираш и да не изпуснеш моментите за полет, да не би да помислиш, че въртенето е живота.
02.03 12:06
2. Съгласна съм за еластичната връзка. Тя е напълно необходима не само в този случай, а при всеки полет, независимо от естеството му.
Равновесните положения имат различни значения – и за концентрацията за която споменаваш, и за избягване положението да си шеметно тичащ до изнемога хамстер в играчката си. Еднакво важно е и за зареждащо отпускане, преди нов полет на мисълта, но с оная тахионна скорост, 27 пъти по-голяма от скоростта на считаната за недостижима скорост на светлината, с постигането на която можеш със сигурност да полетиш от всяко положение, защото в случая то няма значение.
Като прибавим и дозата приказна пъстрост на детското и митологичната златна атлазеност на мъдростта, съдбовността, греховността и глупостта, молитвата и клетвата, величието в онова сакрално изтласкване нагоре ... ехе, много сложно дори за научен трактат!
Поздравления, Емелика!
Весела, здрава, осмислена от добри дела и щастливи преживявания, пролет!
